С началото на нашето „градско“ време за старта на работния ден сме пред административната сграда на Държавното ловно стопанство „Витиня“. Поздравяваме Георги Наков и сме готови да започваме работата. „Ехе – обажда се някой от колегите, – бай Георги е започнал работата още в 3 часа през нощта!“ И разбираме, че денят му започва с паленето на парното. Макар да има апартамент в Ботевград, той е постоянният жител на Витиня вече над 30 години и оттук рядко излиза. Работният маршрут на 76-годишния дивечовъд бай Георги не е пешеходен. По задачите си той се движи с мотор или колело. Известно на всички е моторчето му, което много обича, и разказва за него като за живо другарче. Но няма как ние да подтичваме подир това „другарче“, та за по-далечни места из стопанството ни е предоставена служебна кола.
Но преди всичко да се разходим до най-близките дестинации от деня на дивечовъда – кучкарника, птичарника, рибарника. Спретнато е на брега на рибарника, чисто, гората се отразява в бистрите му води. Площадките за риболов веднага се хвърлят в окото – още с идването си в стопанството Георги ги е правил. При наводнението през 1985 г. пороят за нула време отнася труда му, но той бързо възстановява площадките, следи да не се повреждат, поддържа беседката, гледа да е чисто наоколо.
Но да вземем да започнем от самото начало. Георги Наков е роден в с. Осиковска Лакавица, Правешка община. Добива дърводелска професия в Професионално-техническото училище в Ботевград. Вземат го в завода за автобусите „Чавдар“, където работи няколко години. – Дърводелец в автобусния завод? – питаме заинтригувани. – Е, няма как да знаете, ама първите „Чавдар“-и си бяха от шперплат – смее се бай Георги. Преди няколко години решил да отиде до завода да го види. – Гледам – вика – всичко е бишнато (бел. ред. – съборено) и следа не остана! Само един комин стърчи!
През 1983 г. Георги постъпва като дърводелец в Ловното стопанство „Витиня“ при директора инж. Никола Бончев. В това време ловните ни стопанства са в разцвета си. На Витиня дивечовите запаси са пълнокръвни, кадрите са с най-висока квалификация, кипи живот. По линията на организирани ловен туризъм идва огромно количество чуждестранни ловци. Дърводелецът на стопанството се захваща да направи нови чакала, с подобрения. С колегите отива до Черни Вит, за да закупят качествен шперплат, импрегниран (от шперплат бай Георги разбира!), и започва да прави чакала. Те и
до ден днешен са си там, из витинските ловни полета, да знаете. След една година работа в стопанството завършва курс за ловни водачи и става много добър ловен водач. Става и ловец и, както казва, „побийва“ това-онова, но от 15 г. вече не ловува. – Жал ми е – казва, – защото, като видиш как ходи около теб животинката, когато я храниш, как ще я стреляш! От рибарника Георги Наков би трябвало да се метне на моторчето си – „Ямаха“ от 1993 г., и да запраши към хранилките и „своите животинки“. Но ще тръгваме към тях с джипа, който идва заради нас. Несвикнал с такъв лукс и возенето отпред, бай Георги понечва да се качи на задната седалка. Стигаме до оградата на БИСД „Ачар“. Още щом вижда своя кърмилец, стадото якове, с все малки якчета, които подтичват и въртят весело дългите си опашлета, се спуска към него.
Радват му се, кръжат около него, само дето природата не им е дала умението да прегръщат. Бай Георги се движи свободно из поляната и стадото, насипва царевицата на тези големи черни хубавци, които у нас има само във Витинското ловно стопанство. Лъчите, образувани от сипнатите жълти царевични зърна, грейват като слънце, а животните спокойно започват да закусват в своята столова под небето. С любов бай Георги оглежда хранещите се животни: „Няма как да пропуснеш да ги нахраниш. Вярно, животното няма как да „докладва“ на началството дали си отишъл и сложил храна, ама нали сърцето ти ще каже, че си го оставил гладно“. И помни тежките снежни зими, когато, за да се стигне до дивеча, пътищата се ринели с трактор, но не е имало ден, в който дивечът да е останал без подхранване. Сега фирмата, наела Ловния дом, помага с по-модерна техника.
Научаваме, че най-бързо се хранят елените, следват ги прасетата, а яковете най не бързат. Това и други тънкости дългогодишният дивечовъд обяснява и на младите специалисти в стопанството. Учили са в Лесото, всичко знаят за животните, ама кога и как точно да нахранят дивеча, аз им обяснявам.
Голяма мъка му беше на дивечовъда да гледа как мрат животните по време на върлуващата африканска чума по дивите свине: „Гледам ден-два щурат се без майки малките, после и те изчезнаха. За 15 дена измряха всички“.
Вървим из предзимната гора – леко унила, без много цвят и звуци, но бай Георги си я обича всякаква. Говори тихо, спокойно, а разказва за жестоките години на 90-те на миналия век. С промените в страната ловните стопанства бяха оставени почти на произвола и чумата не закъсня. Движеше се на два крака и се казваше бракониери. Георги Наков доброволно се преселва във фургон насред гората и по цели нощи с едно куче бди за злосторници. Налага му се да гърми, във въздуха, разбира се, да ги гони, да ходи до Районното управление на полицията в гр. Елин Пелин – случки много. Не му е работа да се хвали сам, но за това има хора, които помнят, и сега могат да кажат: „Ако не беше бай Георги, на Витиня нямаше да е останал дивеч“.
Така. Яковете си хапнаха, извънредно, за да ги видим, иначе към надвечер им се сервира менюто. Тогава и другите обитатели на Ловното ще дойдат за храна и ще чакат бай Георги да се погрижи за тях. Но дотогава, докато стане 4 – 5 часа следобед, имаме да посетим светая светих на Георги Наков – дърводелската му работилница. Много му е на сърце работата му при дивеча, но щом стане реч за дърводелската – засиява целият, като говори за нея!
Влизаме в „кабинета“ му – старо помещение, видяло много дървесина, стружки, продукция, но дълги години – само един майстор. Сред мириса на прясна дървесина бай Георги пуска една от машините за рендосване на дървесина – прастария „щрайх“ (смее се, че е по-възрастен от него, но е доволен, че го е открил овреме в разрушаващия се автобусен завод) и старата работилница оживява. Сега има да сглобява нови чакала. Защо ли ги сглобява тук – та това не са къщички за кучета, а големи биотехнически съоръжения? – Трябва – обяснява, – за да видя дали е стигнал материалът,
как изглежда, дали ще е красиво. После го разглобявам и, ако всичко му е наред, отива за монтаж на мястото си. Бай Георги изработва и сандъчета за фураж за хранилките и всичко, което става от дърво и е необходимо за стопанството. И успява във всичко. Защото – вика – аз от днес си планирам
работата за утре. Показва ни къде ще се слага новата част от оградата, за която трябват бая колци. Затова, след като приключи задълженията си на дивечовъд, Георги Наков отива при дърводелските машини, чийто звук обожава, песен му е той! Бай Георги, който цял ден е мъкнал чували, бил е в гората, на чакалата, за да наблюдава движението на дивеча, защото иска да знае наред ли е всичко с обитателите на територията, влиза в работилницата и поне до 9 часа вечерта прави коловете! И колко успяваш да направиш? – любопитстваме. – Много– отговаря, – но веднага уточнява: колкото трябва. Без грам яд, без мърморене. Днес разбрахме,че вълшебната думичка на бай Георги е „трябва“. Щом трябва,ще свърши и тази работа.
Напускаме „кабинета“ на Георги Наков и се отправяме към най-важното задължение на дивечовъда – подхранването на горските обитатели. Обикалямес джип хранилките, чакалата, водоемите. Ходим и пеша, и то судоволствие, по горските пътеки. Любуваме са на сърни, плашливи са и хапват припряно. Елените и те, макар да са много, предпазливо кръжат из гората, преди да доближат хранилките. А яковете точно днес се „уреждат“ и с второ хранене и естествено не го отказват. Знаем, че не му е комфортно на дивеча в наше присъствие и ще Си довърши вечерята, като напуснем дома му.
От далечните хълмове заприижда студен полъх. Меко, на вълма, пада мрак. Тишината в гората става оглушителна. Природният часовник няма грешка и никога няма да се объркаш, че настъпва вечер.
– Айде да ни гониш да си ходим, бай Георги. Знаеш ли колко вече е часът? – казваме.
– Не знам, часовник за последно съм гледал още когато работих в „Чавдар“ – благо отговаря Георги Наков.
Прибираме се и пред административната сграда на ДЛС „Витиня“ намираме неколцина служители с директора инж. Филип Ковашки. Ентусиазирано му разказваме какъв чуден ден прекарахме с бай Георги. – Знам, знам какъв уникат е бай Георги, казва инж. Ковашки, – затова много го ценя. „Уникатът“ в това време, смутен, се придвижва до колелото си, леко се мята на него и с кратко махване на ръката отпрашва към стаичката си. За да
подреди в ума си всичките утрешни задачи и всичките „трябва“.
Източник: сп.“Гора“
Автор: Светлана Бънзарова
